Ирина Михалчева

Irina

Изминаха много години оттогава, но никога няма да забравя вечерите в дома ни. Баща ми академик Димитър Михалчев беше близък с цвета на българската интелигенция. Вкъщи идваха Христина Морфова, Елисавета Багряна, Никола Фурнаджиев, Илия Бешков. Карикатуристът пристигаше със своите дюдюци, връзваше си червена мечкадарска кърпа, хвърляше върху Фурнаджиев една кожа и започваше да подвиква: Де гиди, мецано. Той беше чаровен, остроумен и много весел. По това време баща ми вече беше започнал да издава списание “Философски преглед”. Печаташе своите статии върху философията на демокрацията, водеха се остри дискусии върху расизма и биологизма. Понякога ходех на лекциите на акад. Михалчев по логика и гносеология. Залата винаги беше пълна. Спираха ме непознати, за да ми кажат, че са слушали словото на баща ми. Едно от най-забележителните неща вкъщи бе библиотеката Докато пътуваше по света, татко непрекъснато купуваше книги. Понякога много рeдки, дори единични екземпляри. Всичко събрано през годините, което е една голяма ценност, подарихме със сестра ми на центъра Дуйчев. Сега всеки може да има достъп до тази уникална колекция. Майка ми Кристина ще остане в историята на литературата с това, че веднага видя таланта и подкрепи Димитър Димов, автора на “Осъдени души”. Тя написа чудесна статия за първия му роман “Поручик Бенц”. Постъпих в Художествената академия през 1939 година при професорите Никола Танушев и Илия Петров. Имах късмет веднага да замина на специализация в Париж в академията БОЗАР при проф. Суверби. Продължих при Андре Лош, той наричаше себе си кубист-импресионист. Когато сестра ми, която учеше инженерство, дойде да ми погостува, най-впечатлена бе от многолюдните улици и претъпканите кафенета на френската столица. Не работят ли тези хора, питаше тя. В Америка няма такова неща. В Париж нарисувах 29 портрета на познати и непознати. Така припечелвах по нещо. И в България бе времето на портретите. Рисувахме Сталин, Вълко Червенков, картини за бригадирското движение. Имам от това време един портрет на Георги Димитров. Рисувах и Пешо, майстора, който работеше в къщата. Той олицетворяваше работника Тогава в изложбите влизаха и се продаваха най-вече такива неща. Едно голо тяло обаче така си остана вкъщи. Нямаше как да бъде защитено тематично: някой ми предложи да го кръстя “Излизане от банята”. Харесвах работата си, но съдбата реши да не продължа с живописта. Родителите ми заболяха тежко. Грижите около тях отнеха всичкото ми време. Живописта е като музиката. Ако загубиш техниката, най-добре е да се откажеш. Аз го направих твърде млада. Никога повече не хванах четката. Замених я с пишещата машина. Написах две книги за Никола Петров. Когато започвах изследването си, бяха известни 20 негови картини. Аз открих още 80. Той почина само на 35 години, в нищета, но остави забележителни пейзажи. Всички после се учиха от него. На едно честване на Владимир Димитров беше събран елитът на художниците. Той вървеше бавно и на всички казваше: Майсторе, майсторе, може би оттам идва и прозвището ми. Поръчаха ми книга за Борис Денев, но отказах. Не го познавах. Като научил този факт, той също отказал. Обидил се. После се запознахме и аз написах книгата: Започнах така: “Седяхме в неговото ателие, пушихме цигари, пиехме кафе и той ми разказваше за Велико Търново.” В изкуството си този забележителен художник търсеше старинните фасади на търновските улици. Илия Петров бе почитател на модерната тогава софийска архитектура. Борис Георгиев беше идеалист. Когато написах студията за него, партийният секретар на Института по изобразително изкуство към БАН, където работих, специално поиска да я види. С истинско удоволствие писах книгата за Борис Георгиев. Той е бил аскет, не е контактувал с жени Моето изкуство е мисия, казвал. Не допускал нищо да го отклони от работата му. В чужбина е много известен, тук не го признаваха заради песимизма. Преди години се срещнах с дъщеря му. Всъщност това е слугинчето, което е гледало майка му на смъртния й одър. Той толкова се възхитил на вниманието и старанието, което е проявила, че я осиновил и завещал всичко. В Москва на един прием до мен седеше Иля Еренбург. Като разбра коя съм и най-вече откъде съм, той каза: Имате двама големи художници Жул Паскен и Илия Бешков. Аз бих добавила и Жорж Папазов. Това са творците, които светът добре познава. Не крия възхищението си от таланта и на творците от пловдивската школа: Йоан Левиев, Георги Божилов – Слона, Димитър Киров. Когато видях първата им изложба, бях сигурна, че ги чака голямо бъдеще Техните платна носеха нещо ново. Харесвам и Светлин Русев. За съжаление не познавам най-младите. Отминаха годините. Краката ми не държат, но се радвам, че умът ми все още е свеж. На преклонна възраст се обърнах към нещо забравено – ръкописите на баща си. Навремето издадоха три. Те предизвикаха оста дискусия. Тогава акад. Кирил Василев каза, че споровете са като съд за Михалчев. Във философските среди още се говори за това. Баща ми плати за скандала със здравето си. Днес в архива му има още много неиздадени неща. В годините, които ми остават, искам да ги направя достояние на всички.
Исак Гозес.
isakgozez@standartnews.com

във в-к Стандарт – 25 август 2000 г.